Модерното изкуство и реалността

Навярно повечето хора биха казали, че модерното изкуство не съответства на реалността. Да, в действителност същността му се определя от чудатите изкривявания на реалността. Това е една от причините Норман Рокуел, чиито творби са по-скорошни от тези на Умберто Бочони, да не бъде възприет като модерен творец. Запазването на връзката с реалността обаче не се осъществява само чрез наричания от историците на изкуството „натурализъм“. Както ще се уверим, достигането до по-голяма реалистичност от тази на традиционния натурализъм било подбуда за създаването на някои от най-радикалните модерни творби – дори например Състояния на ума: Сбогувания на Бочони.

Стилът на импресионизма се появил на сцената на изкуствата за пръв път през 70-те години на 19. век. По това време преобладаващо враждебнaта публика го отхвърлила като изкуство, създавано от „лунатици“, които имат спорни възприятия за цвят и на които липсват техническите умения, необходими за завършване на картините. В контраст, някои критици твърдели, че творбите на импресионистите са по-прецизни от традиционните натуралистични изображения. Аргументът им бил, че импресионистите възпроизвеждат своето възприятие на предметите, а не самите предмети, и че цветовете, които виждаме, често не са идентични с реалните локални цветове на предмета.

През 90-те години на 19. век Моне създал десетки картини на Руанската катедрала в различни мигове от деня и при различни атмосферни условия. На разсъмване катедралата била обагрена в синя светлина. В късния следобед била изпъстрена с оранжево-жълти цветове. През облачните дни била в по-приглушен сив цвят. Импресионистите запечатвали вида на обектите в различни условия на осветяване с убеждението, че така картините им показват по-реалистично възприятието ни на света. Първоначално импресионизмът изглеждал като крайно нереалистичен стил. Той обаче предоставя по-истинен поглед върху реалния вид на обектите.

Импресионистите разбирали, че традиционното изкуство до голяма степен се възприемало като правдоподобно не защото е истинно, а защото е познато. Композиционните елементи, на които наблягали в академиите, например включвали централен фокус, еднакъв баланс от двете страни и ясно изобразяване на пространственото отдалечаване. Такъв е примерът с Клетвата на Хораций на Давид. Всъщност подобни композиции са изкуствено конструирани. Когато се движим из света, по-вероятно е да попаднем на сцени, подобни на тази, представена в Състезателната писта на Дега. Там виждаме необичайно разбалансиране, рязко прерязване и пространствено двусмислие. Критиците поддръжници на импресионистите твърдели, че творци като Дега коригират изкуствените конвенции и придават на изкуството по-голяма прилика с реалността.

Въпреки че стилът на импресионистите бил нов, дебатът, свързан с него, не бил. През 16. век творци и критици опитвали да разграничат истинския натурализъм от фалшивия натурализъм (често пренебрежително наричан "маниеризъм"). Фалшивият натурализъм включвал копиране на работата на други творци. При него разбирането за природата идвало единствено от втора ръка. Някои творци усетили, че решението на този проблем било в отхвърлянето на конвенциите в изкуството и в повторното по-внимателно проучване на първоначалния източник. Този източник бил самата природа. И точно това направили импресионистите.

Импресионистите се стремили чрез внимателни наблюдения да открият по-същинската истина за природата. Но усещането им било, че очите ни неизбежно изкривяват обектите, които възприемат. Три от начините, по които го правят, са вградени в творческите техники на линейната перспектива, съкращението и ракурса.

При линейната перспектива линиите, които в реалността са успоредни (като влаковите релси или ръбовете на подови плочки), в изображението се събират. Този ефект, който може да видиш по-горе в картината на Сенредам с интериор на църква, е основополагащ за реалистичния стил, но очевидно не отговаря на реалността. Всяка от плочките на пода всъщност е квадрат. Подобно, при съкращение обектите изглеждат по-малки, когато са по-отдалечени. Това обаче е оптична илюзия. Всички тези прозорци в действителност са с еднакъв размер.

Ракурсът се проявява, когато гледаме един предмет под ъгъл, който го отдалечава от нас. Така предметът изглежда смален, по-къс от реалната си дължина. В академичното изследване на фигурата, видимо горе вдясно, двете бедра изглеждат с различна дължина и форма, защото едното е успоредно на равнината на картината, докато другото рязко се отдалечава от нея. На практика, разбира се, двете са много подобни (огледални изображения) по дължина и форма.

На практика, излиза, че стилът, който разговорно наричаме реалистичен, не отговаря същински на реалността. Той само документира как възприемаме реалността – от един ъгъл, от определено разстояние, в даден миг и под специфична светлина. Всички тези фактори може да изкривят обектите. Някои движения в модерното изкуство се стремили към система за представяне на истинските форми на обектите вместо техните деформирани от възприятието ни варианти.

Кубистичните картини на пръв поглед изглеждат още по-чудато изкривени и нереалистични от импресионистичните картини. В творбата Le Goûter на салонния кубист Жан Метценже обектите изглеждат изкривени и счупени. Това обаче е направено с цел да се поправят изкривяванията на перспективата и ракурса. Метценже показва нещата от множество перспективи, за да може да разберем по-добре истинските им форми. Лявата страна на чаената чаша виждаме странично от нивото на очите, но от този ъгъл не може да разберем, че чашата има кръгъл отвор. Затова дясната страна е показана отгоре, допълвайки разбирането ни за кръглия ѝ отвор и вдлъбната форма. Подобно, едно от очите на жената се вижда в профил, докато другото е насочено към нас. Виждаме лявото ѝ рамо отгоре, а дясното – от директно положение. Кубизмът не изкривява обектите. Той ги показва от множество ъгли, за да ни даде повече информация за реалните им форми, отколкото бихме получили от традиционните натуралистични изображения.

Може да оправдаем привидното изкривяване на обектите от модерното изкуство и по друг начин – с науката. Модерната наука генерирала поток от нови изображения, които разпалили въображението на творците. Събудила и нови теории, които променили из основи разбирането на хората за реалността.

В началото на 17. век новите технологии, свързани с употребата на оптични лещи, дали доказателства за микроскопични и макроскопични светове, непознати досега. Откриването на дължини на вълните отвъд видимия спектър – инфрачервени, ултравиолетови и рентгенови, гама и радио вълни – ясно показало, че човешките сетива са много ограничени инструменти за възприемане на предметния свят. Визуалната култура на модерната наука предоставила нови начини, по които творците да репрезентират и разберат реалността. Използването на стопкадър във фотографията дало възможност за наблюдаване и изучаване на движението. Фотографията с рентгенови лъчи позволила да се надникне във вътрешността на твърдите форми. Тези методи довели до създаването на изображения на реалността, които преминават отвъд традиционния натурализъм.

Една творба, с която творецът опитал да представи тази нова свръхсетивна реалност, е Състояния на ума: Сбогувания (1911 г.) на италианския футурист Умберто Бочони. Единствената ясно различима част от картината е числото 6943, надписано върху нещо, което постепенно започваме да разпознаваме като парна машина на тъмносив локомотив, изпускащ пара сред гара. Влакът е представен по типичния за кубистите начин – от множество перспективи. Конусът на носа на влака е в профил. Тялото му се отдалечава зигзагообразно към горния десен ъгъл, а впоследствие – към горния централен план на платното. Пред влака, в зелено са изобразени сбогуващи се двойки. Двете глави и прегръщащи се ръце са най-ясно видими долу вляво. Вероятно е това да е една и съща двойка, разгърната многократно в стила на стоп кадър фотографията, за да се покаже движение във времето.

Двете фермени структури вляво напомнят на радио кулите, които изниквали в Европа през първите десетилетия на 20. век, след като италианецът Гулиелмо Маркони впрегнал радиовълните за целите на безжичната комуникация. Съответно останалата част от композицията е наситена с вълнови форми в ярки цветове, които ни подсказват високата им енергия. Много форми на електромагнитна енергия, като радиовълните, са невидими за човешкото око, но са пропити в света ни. Tворбата на Бочони прави видимо новото разбиране за природата, постигнато от модерната физика, и представя отрязък от реалност, която се намира отвъд ограниченията на човешките сетива.

Модернистите търсели истината за реалности отвъд човешкото възприятие. Това им търсене било повлияно и от изрично ненаучните подходи на спиритуализма. Въпреки че духовните визии и открития често се приемат за субективни, много модерни творци допуснали, че те разкриват обективни истини. Те твърдели, че творбите, резултат от тези открития, били мимолетно надзъртане в реалност по-висша от тази, достъпна за човешките сетива.

Между 1905 и 1915 г. шведската художничка Хилма аф Клинт нарисувала серия творби, наречена Картините за Храма, отчасти базирана на мистични видения, които получила от духовен водач. По същото време холандският творец Пийт Мондриан се заел с щателно проучване на природата, за да открие онова, което определил като "градивните блокове" на всички природни и творчески форми: основните цветове червено, жълто и синьо; основните стойности черно и бяло и хоризонталните и вертикалните линии. Въпреки че и двамата творци създали творби, които не са репрезентационни спрямо природата, те твърдели, че духовното им търсене разкрило по-висша реалност от тази, достъпна за сетивата.

Тези творци ни напомнят, че популярната представа за реалистичност в изкуството се основава всъщност само на сетивните ни възприятия. Те обаче са неизбежно частични. Това, в много случаи, изкривява реалността. Много модерни творци отхвърлили традиционния натурализъм, за да търсят по-висша истина, като наблюдавали природата отблизо, захвърлили изкуствените конвенции, коригирали изкривяванията на възприятието, черпели от новите научни теории и навлизали в духовни пътешествия.