Интернационалния стил в архитектурата в Мексико и Бразилия

В Латинска Америка интернационалният стил в архитектурата процъфтявал в средата на двадесети век, като замествал класицизма на предишните десетилетия. Страни с процъфтяващи икономики и опити да изградят своята нация прегърнали интернационалната абстракция като алтернатива на стила на коренното население. Интернационален стил е общ термин, който се отнася за модерна архитектура, често оголена от орнаменти, за да разкрие красотата на структурната си форма. В проектите често се използват стоманобетон и засенчващи стени

brise soleil

. Както показал швейцарския атрхитект льо Корбюзие, интернационалният стил включвал функционална архитектура, при която целта определя формата. Лишен от орнаменти, екстериорът на много от тези сгради е с геометричен дизайн, модулни единици и чисти линии. Стилът преобразил латиноамериканските градове като Мексико и Бразилия в модерни метрополиси.

В Мексико Хуан О'Горман създал проекти за къщи, взимайки предвид скоростната урбанизация на град Мексико, както и частни резиденции, сред които къщата и ателието на творците Диего Ривера и Фрида Кало. Големите прозорци и модулните единици от квадратни стъклени панели са типични черти на интернационалния стил, а също са и силно функционални в контекста на ателиетата на творците.

Важна черта на къщата бил покривният мост, който свързвал по-голямата червена къща, принадлежаща на Ривера, с по-малката синя къща, която принадлежала на Кало (и се наричала La Casa Azul, "Синята къща", в която тя отраснала в Койоакан). Хоризонталните парапети на моста били типична черта на интернационалния стил, както и поддържащите пилони (или стълбове) на основния етаж, които издигали къщата и осигурявали паркомясто, както се вижда във Вила Савойе (1931) от Льо Корбюзие.

Населението на град Мексико нараснало изключително бързо между 1940 г. и 1960 г., като се увеличило от 1,7 милиона на 5,4 милиона души. За да се настани това увеличаващо се население, навсякъде в град Мексико изниквали строителни проекти като Сателитния град, например. Проектиран от Марио Пани, който проектирал и кампуса на Националния автономен университет на Мексико (UNAM), този самодостатъчен градски анклав приютявал предимно средната класа.

На входа на града немският емигрант Матиас Гьориц и мексиканският архитект Луис Бараган създали Кулите на Сателитния град, творба, която щяла "да стане стъпало към разширяването на средната класа на град Мексико от средата на века на север".[1]Паметникът се състои от пет клиноподобни структури, които се издигат на повече от 100 фута и демонстрират как творците скъсват с фигуративните средства. Те се различават по височина, местоположение и форма и пресъздават градски пейзаж, където тяхната пространствена връзка с наблюдателя се променя спрямо движението – ефект, който е допълнително подсилен от преминаващите автомобили. Гьориц допълнително разширил значимостта на абстракцията в градската архитектура в манифеста си "Емоционална природа", в който призовавал за "духовен подем" в архитектурата.

Вероятно най-големите паметници на интернационалния стил в Латинска Америка могат да бъдат видени в град Бразилия. Столицата на съвременната държава Бразилия била създадена между 1956 г. и 1960 г. от известния бразилски архитект Оскар Нимайер. Нимайер за пръв път срещнал льо Корбюзие през 1929 г., когато френският архитект пътувал до Рио де Жанейро като част от първото си пътешествие в Южна Америка, което включвало и посещение в Аржентина и Уругвай.

Като превърнал хоризонталите и вертикалите на льо Корбюзие в извити криви и спирали, Нимайер създал уникална и модерна архитектурна визия за Бразилия. Това отчасти било породено от влиянието на ментора му Лусиу Коща, който поддържал тезата за необходимостта от синтез на модернизма и Brasilidade ("бразилската същност"), един "тропически модернизъм", който показвал една индустриално модерна, но все пак екзотична страна. Подобно на мексиканските стенописци, Нимайер бил подпомогнат от правителството, което го обсипало с поръчки за архитектурни проекти в нововъзникващи градове като Пампуля и Бразилия.

Пампуля била създадена като курортно селище близо до езеро със същото име. Пампуля служила като ваканционна дестинация за жителите на близкия град Бело Оризонте и град Бразилия. Между множеството сгради, проектирани от Нимайер, Църквата на Свети Франциск от Асизи демонстрира неговата иконичната употреба на криви, която е възможна благодарение на стоманобетона. Нимайер строял криволинейни форми, които характеризирали бразилския бароков стил от преди няколко века – в частност, работата на Антонио Франциско Лисбоа, който проектирал Църквата на Свети Франциск от Асизи в Оуро Прето.

Извитите линии отразяват също така и топографията на Бразилия и Нимайер допълнително драматизирал структурата, като създал целия план на църквата така, че да се състои от единичен сводест кораб. Това дава интимна атмосфера за почитане на Бог. Също така предотвратява нарушаването на формата между стената и тавана. Все пак някои жители на Пампуля не харесвали простотата на дизайна на Нимайер. Кандидо Портинари, от друга страна, който създал стенописи, базирани на живота на Свети Франциск, и за интериора, и за екстериора на църквата, се възползвал от извития дизайн, използван от Нимайер, който давал идеална повърхност за стенописите му.

Буквално построен от нулата, град Бразилия целял да изведе на показ модерността на новоиндустриализираната страна, както е показано в мотото ѝ "петдесет години прогрес за пет". Градското планиране било поверено на Лусиу Коща, докато развитието на правителствените, религиозните и битовите сгради било поверено на Нимайер. Дизайнът на Коща, наречен Пилотния план, разделя обществените пространства от тези, които са проектирани за бита. Обществените пространства били изградени по оста "х", докато жилищни блокове за 500 000 души били построени по оста "у" на града.

При градския център, познат като Площада на трите власти, Нимайер поставил законодателните, изпълнителните и съдебните сгради близо една до друга. Националният конгрес, който е седалище на законодателната власт, представлявал едноетажна сграда, на върха на която имало два противоположни полукръга – купол, който съответствал на Сената, и вдлъбната купа за Камарата на депутатите. Националният конгрес е разположен по хоризонтала, която е в контраст с извивките на купата и купата, но също така се пресича с вертикала на двете административни сгради наблизо. Като използва играта с форми и линии, Нимайер допълнително драматизира плана, като добавя рампи, по които посетителите могат да се приближат към купола и купата не само от нивото на улицата, но и от покрива.

[1] Jennifer Josten, Mathias Goeritz: Modernist Art and Architecture in Cold War Mexico (New Haven: Yale University Press, 2018), 139