Въведение в минимализма

Редуктивно абстрактно изкуство

Въпреки че много произведения на изкуството могат да бъдат определени като „минималистични“, името Минимализъм се свързва с вид минималистично абстрактно изкуство, което се появява в началото на 60-те години на ХХ век. По това време някои критици са предпочитали имена като „ЕйБиСи“, „Скучно“, или „Буквално“ и дори „Не-Арт Нихилизъм“, като вярвали, че те най-добре обобщават буквалното представяне и липсата на изразително съдържание, характерни за тази нова естетика. Докато учени в последно време се борят за по-широка дефиниция на Mинимализма, която да включва творци от редица дисциплини, терминът остава тясно свързан със скулптурата от този период.

Скулптурата на Доналд Джъд Без име (1969 г.) е характерна за този стил поради използването на плътни геометрични тела, които се повтарят, за да се създаде единно цяло, което привлича вниманието към своя физически размер в пропорция към този на зрителя. Като повечето минималисти, Джъд използва промишлени материали и процеси за създаване на творбите си, но неговите предпочитания за цвят и блестящи повърхности го отличават от творците, които въвеждат стила.

Това, което повечето хора намират за обезпокоително относно минимализма, е липсата на някакво ясно значение. Както поп изкуството, което се появява по същото време, минимализмът представя съвсем буквално най-обикновени предмети, на които им липсват изразителни функции или метафорично съдържание; също така използва индустриални процеси, свързани с масовото производство и отхвърлящи традиционните очаквания за умения и оригиналност в изкуството. В това отношение и двата стила са в частност отговор на господството на абстрактния експресионизъм, чиято живопис внушава дълбок субективен смисъл. Докато поп артистите обаче изобразяват разпознаваеми изображения от кич източници, минималистите излагат шперплатови си кутии, флуоресцентни лампи и бетонни блокове по етажите на галериите, което още повече затруднява това творбите им да бъдат разглеждани като "изкуство" (Една добре позната история разказва за арт дилър, който посетил студиото на Карл Андре през зимата и несъзнателно изгорил една скулптура, считайки я за дървесина, докато художникът бил навън.) Освен това, когато е помолен да обясни картините с черни ивици от 1959 г., Франк Стела отговаря: "Това, което виждате, е това, което виждате". Коментарът на Стела предполага, че не само картините му нямат някакво значение, но че то не е необходимо, за да се докаже художествената стойност на обекта.

Предвид тези факти, може да ти се стори странно да научиш, че стотици есета и книги са написани за минимализма, много от тях от самите художници. Важно е да се отбележи, че въпреки че минималистичното изкуство във времето има своите общи характеристики, художниците, свързани с движението, развиват своите естетически идеи от различни философски и художествени течения. Посредством писмените си разработки художниците излагат отличителното си становище за творбите, които създават. Освен скулптор, Джъд е и виден художествен критик, и неговите рецензии са красноречиво обяснение на намерението му — споделено от Стела и Дан Флавин — да премахне илюзорно и "субективно" вземане на решения при традиционната живопис. Робърт Морис, чиято скулптура е повлияна от авангардния танц и пърформанс, публикува редица текстове с аргумента скулптурата да се разглежда във физически и психологически аспекти; и Сол Левит въвежда термина концептуално изкуство, за да обясни използването на поредичната и системна структура при кубичните му, приличащи на решетка форми.

По този начин през последните 50 години художници, критици и историци са разработили критичен дискурс, непосредствено свързан с предметите на изкуството, но който е от съществено значение за разбирането на минимализма. Също така художници като Ричард Сера, Бернд и Хилла Бехер, Мая Лин и Рейчъл Уайтрийд, които практикуват минимализма от началото 60-те години като отправна точка за собствените си творчески изследвания, продължават да допринасят за наследството на движението и нашето разбиране за значението му днес.

Есе от Д-р Виржиния Спайви