Валдхорна: Интервю и демонстрация на солиста Джон Черминаро

(Сюита No 1 из балета "Жар птица" от Игор Стравински) Преди да ви разкажа повече за валдхорната, ще ви разкрия нещо интересно: историята й започва в най-дълбока древност. Първата й разновидност, буквално, е животинският рог. Предназначението му е било не толкова да се свири музика, колкото да се привлече вниманието на друг човек, който също има рог, и на свой ред може да изпрати съобщение с него. (сигнална мелодия на животински рог) После се появява ловджийският рог. Когато си заловил лисицата и искаш да уведомиш другите, свириш нещо като сигнал за успешен улов. (сигнална мелодия на ловджийски рог) Междувременно пощальонът свири с рог, за да извести, че пощата е пристигнала. (сигнална мелодия на пощенски рог) Валдхорната, която вземам сега, е вече типичен оркестров инструмент. Това е типична валдхорна, каквато можеш да видиш в един оркестър. Принципът е същият като при рога. Представете си, че всички тези тръби ги няма, и че сме в миналото. Дори и без тях човек може да изсвири гама, истинска гама с различни тонове. Когато ръката се постави във фунията, могат да се произведат определени тонове, като например: (изпълнение на гама на валдхорна) След това се появява цялата тази инсталация. И по същото време хората започват да харесват звука, който валдхорната издава. Тук имам и една по-сложна разновидност. С този инструмент съм свирил много години в различни оркестри. Това е тройна валдхорна, и, както се вижда, изглежда доста сложна и красива. Това, което се харесало на хората, е звукът, който валдхорната издава, и това, че е красиво да се свири на нея. (изпълнение на валдхорна) Точно този тъмен, натрапчив тембър прави валдхорната привлекателна и за симфоничния оркестър. ("Симфония No 4, 1 част" от Пьотр Чайковски) Валдхорната, на която свиря през повечето време, сега ще я покажа, е много по-лека, защото е предвидена за солови изпълнения. Това е солов инструмент и затова е възможно най-лек. Но валдхорната си е валдхорна. Не може да свири толкова високо, колкото тромпета, нито толкова силно, колкото тромбона, нито толкова бързо, колкото флейтата. Звукът й винаги е бил в средния регистър, и точно този красив звук хората харесват в нея. Може да свири в ниския регистър, може да свири и във високия, да. Но това, което често се нарича златна среда, или средния регистър на валдхорната, е точно това, което хората обичат. Този красив звук, който не се среща при никой друг инструмент. (Симфония No 9 "Из новия свят", 4 част от Антонин Дворжак) Валдхорната си спечелва славата на акробата, който ходи по въже, сред инструментите в един оркестър. Всеки, който ходи на концерти, се тревожи за валдхорната, защото при цигулките, когато цигулар направи грешка той буквално ... нали разбирате, никой не забелязва. Но да се направи грешка на валдхорната, е като да изпуснеш подноса с вечерята на земята. Можеш да съсипеш целия концерт. Колкото и да не ми се иска да мисля за това, на валдхорна трябва да се свири възможно най-добре и да се търси начин да се свири красиво, но и надеждно. Ето защо винаги избирам внимателно мундщук, камбана, частите на корпуса, основна тръба, защото имат своето значение за това валдхорната да е по-надеждна. Може би забелязахте мундщука. Избрал съм по-тежкия му вариант. Специален е и допълнителната му тежест има своя еквивалент в канта на камбаната, както се вижда. Има допълнителен метален кант по ръба. Този кант също спазва принципа за разпределение на теглото, за да се постигне прецизност. Вярно е, че се губят някои от високите тонове, но загубите са съвсем леки. В същото време се постига прецизност в изпълнението. (изпълнение на валдхорна) Преди малко споменах, че е добре, когато свирим, да търсим не безупречност, а надеждност, и точно това се стремя да постигна, когато избирам компоненти за моя инструмент. (Симфония No 5, 4 част от Лудвиг ван Бетховен) Всеки изпълнител на валдхорна търси най-добрия, перфектния мундщук. Къде е? Знам, че ще го намеря. Знам, че мога да намеря мундщука, който ще е перфектен за мен. Това е съвсем малка извадка от колекцията ми мундщуци, с които съм свирил през годините. Някои от тях имат история. Например, този мундщук е на учителя ми, Джеймс Чеймбърз. Свирих на неговата валдхорна доста време. И той си има своите малки тайни. А този е на учителя на моя учител, Антон Хорнър. Прекрасен е по много причини. Всички са предназначени за оркестрова музика, и са направени за точно определен звук и артикулация. Този мундщук е направен така, че да е много сходен с този, на който е свирил Денис Брейн. Денис Брейн е великият духовен баща на всички валдхорнисти. Бях много ентусиазиран да свиря с мундщук като този, но се оказа, че не е за мен, бяхме твърде различни. Започнах да експериментирам с дълбочината и тежестта на мундщука, докато открих, близо до Сиатъл, в Портланд, Орегон, един майстор, казва се Марцинкович, и той изработи мундщук за мен, с точното тегло и точното разпределение на теглото. Виждате, че имам всякакви видове експериментални модели тук, и в един момент открих това, което търсех, което бе точно като за мен. Може и да изглеждам дребнав, но при валдхорната всяко нещо е от значение: и мундщука, и гривната, всичко. Всички мундщуци имат гривна, с която се поставят и махат. След мундщука търсенето продължава с това да се намери идеалната гривна. В крайна сметка стигнах до същия извод, както и моите учители преди мен, че винаги трябва да се направи компромис. Трябва да се примириш, че мундщук, който ти дава предимство в една област, в която имаш затруднения, може да отнеме от друга област. Но трябва да се примириш, защото в другата област се справяш повече от добре. ("Симфония No 2, 1 част" от Густав Малер) И двамата ми родители бяха музиканти. Баща ми бе кларинетист, а майка ми свиреше на тромпет. И двамата бяха диригенти на духови оркестри. По онова време диригентите отиваха там, където има работа. Така се озовавахме в малки градчета в Тексас. Когато бях на около десет години баща ми донесе вкъщи два инструмента. Единият бе валдхорна, а другият обой. Сестра ми харесваше обоя, а аз си харесах валдхорната. И така започнах да свиря на валдхорна. Свирих в училищни групи от около десетгодишна възраст чак до осемнадесетата си година. Нямаше симфонични оркестри, докато не стигнах до Далас. Там имаше няколко оркестъра. Но в малките градчета, където живях, имаше само духови оркестри. Много ми харесваше да свиря в духов оркестър. Музиката за валдхорна не бе никак трудна и беше много вълнуващо. Когато се свири в духов оркестър, досещате ли се, свири се основно: (изпълнение на мелодия за духов оркестър) такъв вид музика, нищо кой знае какво. Една вечер бяхме на футболна среща, баща ми дирижираше духовия оркестър, това беше училищния духов оркестър, а аз стоях на последните места и гледах как татко дирижира. Изглеждаше ми малко като Тосканини. Дирижираше с голям плам, а оркестърът свиреше прекрасно, много въздигаща музика, и тогава в гърлото ми заседна буца. Бях запленен. Усетих точно в онзи миг, че искам да стана музикант. ("Симфония No 3, 1 част" от Роберт Шуман) Когато влязох в гимназията, бях вече второкурсник, когато ни посети пътуващо жури от училище Джулиард. Не знам дали е така и в наши дни, но тогава пътуващото жури дойде в Далас. В него участваше Джон Морел, и други хора, които решаваха кой може да получи стипендия и да постъпи в "Джулиард". Моят учител, Алфред Раш, велик валдхорнист от старата школа, и родителите ми просто ме избутаха да се кача на сцената, и ми казаха: Изсвири им нещо! Посвирих малко Моцарт, четох нотни текстове, и ми отпуснаха пълна стипендия за "Джулиард", когато бях втора година в гимназията. Вече нямам за какво да се тревожа, помислих си аз. Завърших спокойно гимназията, но през цялото време репетирах, по цял ден, всеки ден. Планът ми бе да продължа в "Джулиард". Така и стана. Родителите ми ме качиха на самолет и заминах за Ню Йорк, съвсем сам, а промяната бе огромна. ("Симфония No 5, 1 част" от Дмитрий Шостакович) В "Джулиард" бе пълно с хора, които знаеха какво правят и ги догоних възможно най-бързо. Научих много нови неща и как да напредна в музиката. Докато още учех в "Джулиард" ми предложиха работа като солист-оркестрант на първа валдхорна в Даласката филхармония, като солист-оркестрант на първа валдхорна в Американската филхармония, и дори като солист-оркестрант на валдхорна във филхармония на Западното крайбрежие. ако не се лъжа ставаше дума за филхармонията в Сан Франциско. Мисълта ми е, че още бях в училище, и когато питах моя учител и ментор, Арнолд Фиш, който ми бе и приятел: Какво да направя? Да приема ли някое от тези предложения? Той ми отговори: Джон, остани в училище. Завърши образованието си и нещо по-добро може да се появи. В наши дни никой не би отказал. Да свириш първа валдхорна в тези симфонични оркестри се смята за голям успех. Но аз им отговорих: Благодаря ви за предложението, но не мога да го приема. Бях последна година студент и получих предложение от Нюйоркската филхармония. Нюйоркската филхармония, начело с Ленард Бърнстейн, и ми предложиха работа. Отново питах своя учител: Да остана или да замина? Той ми отговори: Този път трябва да приемеш. Този път приеми. И така, напуснах училище малко по-рано, и постъпих направо в Нюйоркската филхармония като помощник водач на група валдхорни и беше чудесно. Ленард Бърнстейн тъкмо се бе оттеглил и бе станал почетен диригент. Все пак го виждахме често, въпреки че вече не беше музикален директор. След него музикален директор стана Пиер Булез, а между двамата за кратко дойде д-р Джордж Сел. Нюйоркската филхармония бе началото, започнах като помощник водач на група валдхорни, което бе прекрасна позиция. Още не бях готов да стана направо водач на група валдхорни. Постепенно се издигах, докато минаваха годините. Станах заместник водач на група валдхорни, след това и водач, което бе голяма чест, да седна на стола на моя учител. За десетте години, прекарани с Нюйоркската филхармония, вече бях работил с Бърнстейн, Булез и Сел като музикални директори, както и с много други велики диригенти. След това дойде Зубин Мета и свирих близо цяла година с него, докато не ме убедиха да постъпя във филхармонията в Лос Анджелис. Убеди ме Карло Мария Джулини, той бе идвал да дирижира в Ню Йорк. С него свирихме много велика музика, от Верди, от Брукнер, от Малер. Той харесваше как свиря и може би още много години щях да остана със Зубин в Ню Йорк. Знаех, че предстоят големи промени. и усетих, че трябва да последвам Джулини. Просто имах това усещане, и го последвах. ("Симфония No 9 Из новия свят", 4 част от Антонин Дворжак) Вътре в мен се бе насъбрало желанието да стана солист. Още докато бях в Лос Анджелис, започнах да записвам поредица от компакт дискове. Реших да си намеря продуцент и потеглих обратно към Ню Йорк. Започнах да преподавам в "Джулиард", а моят продуцент ми организираше участия в различни концерти и ми харесваше. Но да си солист означава празник да се редува с глад. Повечето солисти ще го потвърдят. Има чудесни сезони, с много участия и заработваш доста пари. Но има и по-оскъдни сезони. А междувременно се бях оженил. Много ми харесваше да съм солист, но моят продуцент смяташе, че ми трябва някаква категория. Една от категориите, които предложи, бе гост-солист на първа валдхорна. И така започнах да свиря като гостуващ музикант първа валдхорна в оркестри, които пускаха обяви или се опитваха да наемат някой. Бил съм гост-музикант в Милуоки, Далас, Хюстън и къде ли още не. Навсякъде ме питаха: Защо не останеш? Благодаря, но не, не искам да остана. Казвах им, че където отиват, аз оттам се връщам, и отказвах да остана. След време, когато бях в Япония, в Нагано, ми се обади Джерард Шварц да ме пита дали искам да свиря за откриването на новия сезон. Човекът на първата им валдхорна се беше разболял и го заместих. Долетях в Сиатъл, открих сезона, и диригентът все ме питаше: Можеш ли да останеш още малко? Още съвсем малко? По това време щяха да строят нова концертна зала в Сиатъл. Защо не останеш заради това? Отговорът ми вероятно щеше да бъде същия, както и на другите места: Съжалявам, не. Исках да се върна към кариерата на солист, но съпругата ми забременя, голяма изненада, и се роди синът ни, Джони. След това се роди дъщеря ни, Роуз, и това ми даде голям стимул да остана и да създам дом, нещо, което не знаех дали ще ми се случи в този живот. Да имам хубав дом, да имам деца и съпруга. Нали се досещате, стандартен, хубав, ординарен живот, но ето че се случи, и Джери Шварц ме забърка в това без да разбера как точно се случи. Останах с него в Сиатъл по-дълго, отколкото където и да е другаде. (симфонична музика) Веднъж свирих за Леополд Стоковски в неговия луксозен апартамент. Изпълних Концертино от Вебер, много трудна за изпълнение творба. Изпълнявах каденцата там, а нивото ми беше доста над това, което бях свирил досега. Но тогава Стоковски ми каза: Знаеш ли, трябва да помислиш за концертите от Моцарт. Ще ти харесат повече, има повече музика в тях. Същото нещо ми бяха казали преди това Джордж Сел, Ленърд Бърнстейн и Пиер Булез, и Джерард Шварц и Джулини. Всички те ми казаха: Придържай се към музиката. И това правя през целия си живот. Обичам музиката и съм близо до нея. Вярно е, че по-трудният избор е да си професионален музикант. Трудно е, когато пише професионален музикант на твоето резюме, когато ти плащат да свириш, но ако можеш да го понесеш, животът на музикант е чудесен. Сега ще ви споделя нещо, което казвам на всичките си студенти. Можеш да се изтощиш, ако музиката те погълне до такава степен, че да не можеш да си дадеш почивка. Сега много хора ме питат защо съм се заловил с рисуване и защо съм започнал да рисувам отново. Рисувам, за да се владея и предпазя от това свиренето да ме погълне изцяло. Рисуването е моят отдушник. Да имаш някакво хоби помага. По едно време играех шах, а сега рисувам. Препоръчвам на всеки, който иска да свири професионално на инструмент, непременно да си намери хоби, което да му дава възможност пълноценно да отпочива и истински да се разтовари, защото да си професионален музикант може да бъде претоварващо на моменти. (Сюита No 1 из балета "Жар птица" от Игор Стравински)