Глава на римски патриций

Наглед набръчкано, беззъбо и с увиснали челюсти, лицето на римски аристократ се взира в нас през вековете. Изваяни на естетичния език на Късноримската Република, физическите черти на портретното изображение целят да предадат сериозността на ума (gravitas) и добродетелите (vitrus) на обществена кариера, като демонстрират начина, по който субектът буквално носи белезите на преживяванията си. Тази стратегия за изобразяване може и да изглежда необичайна в постмодерния свят, но в последните дни на Римската република била ефективен метод за конкуренция на една все по-сложна социо-политическа арена.

Тази портретна глава, която сега се намира в Палацо Торлония в Рим, Италия, идва от Отриколи (древен Окрикулум) и датира от средата на първи век преди новата ера. Името на изобразения човек сега е неизвестно, но портретът е въздействащ образ на аристократ с орлов нос и силни скули. Фигурата е фронтална, без никакъв намек за динамизъм или емоция – това отделя портрета от някои негови близки съвременници. Портретната глава се характеризира с дълбоки бръчки, смръщено чело и общо впечатление за увиснала, потънала към черепа кожа. Всички те са показателни за натуралистичния стил на римското портретно изкуство.

Веризмът може да се дефинира като един вид свръхреализъм в скулптурите, при който естествено срещащите се характеристики на субекта биват преувеличени, често до точката на абсурдното. В случая с портретното изкуство на Римската република, изображенията на мъжете на средна възраст се "сдобиват" с веристични тенденции в портретите си до такава степен, че изглеждат изключително стари и "износени". Тази стилистична тенденция била повлияна и от традицията на предшестващите я imagines, както и дълбоко вкоренено уважение към семейството, традицията и предците. Imagines били смъртни маски на бележити предшественици, които бивали запазвани и показвани от семейството. При аристократичните семейства тези восъчни маски били използвани в следващи погребения, така че някой актьор можело да играе ролята на починалите предшественици в нещо, наподобяващо семеен парад (Polybius History 6.53.54). Култът към предците, на свой ред, водел до силна привързаност към семейството. За къснорепубликанските политици без известни предшественици (група, позната като "новите мъже" или "homines novi"), тази нужда била още по-остро изразена – и веризмът дошъл на помощ. Приемането на такъв строг и мъдър вид било тактика, която да даде фамилна тежест на семейства, които нямали такава – и, следователно, да увеличи шансовете за успех на аристократа и в политиката, и в бизнеса. Или поне такива били надеждите. Това маневриране за достигане до обществено положение до голяма степен характеризирало живота в Рим в дните на залеза на Римската република и главата от Отриколи ни напомня, че публичната персона на човека играела главна роля в това турбулентно време в римската история.

Допълнителни ресурси:

K. Cokayne, Experiencing Old Age in Ancient Rome (London: Routledge, 2003).

H. I. Flower, Ancestor Masks and Aristocratic Power in the Roman Republic (Oxford: Clarendon Press, 1996).

E. Gruen, Culture and National Identity in Republican Rome (Ithaca: Cornell University Press, 1992).

D. Jackson, “Verism and the Ancestral Portrait,” Greece & Rome 34.1 (1987), pp. 32–47.

D. E. E. Kleiner, Roman Sculpture (Ню Хейвън, Йейл Юнивърсити Прес, 1994).

M. Papini, Antichi volti della Repubblica: la ritrattistica in Italia centrale tra IV e II secolo a.C. 2 v. (Rome: “L'Erma” di Bretschneider, 2004).

G. M. A. Richter, “The Origin of Verism in Roman Portraits,” Journal of Roman Studies 45.1–2 (1955), pp. 39–46.

J. Tanner, “Portraits, Power, and Patronage in the Late Roman Republic,” Journal of Roman Studies 90 (2000), pp. 18–50.