Матис, „Радостта от живота“

През 1906 г. Анри Матис завършил картината Bonheur de Vivre или Радостта от живота – често считана за неговата най-велика фовистична творба. Това е мащабна картина, която изобразява идиличен пейзаж, включващ ярка и бляскава гора, поляна, море, небе и голи фигури в покой и в движение. Както било присъщо и за по-ранните фовистични платна, цвeтът е положен единствено в отклик на емоционалната експресия и формалните нужди на платното, а не отразявал природата реалистично. Препратките в картината са множество, но по форма и датировка Bonheur de Vivre е най-близка до последеното велико Сезаново изображение на къпещи се фигури.

Подобно на Сезан, Матис изграждал пейзажите си така, че да функционират като сцена. В творбите и на двамата дървета са поставени от двете страни и в далечината, а клоните им се разстилат като завеси, подчертавайки фигурите, излежаващи се под тях. Също като Сезан, Матис уеднаквявал фигурите и пейзажа. Сезан го е постигнал чрез придаване на скованост и приведеност на своите подобни на ствол фигури. В картината на Матис извиващите се арабески, които определят контурите на жените, са силно подчертани и преповторени в криволичещите очертания на дърветата.

Телата, които Матис е изобразил в Радостта от живота, са необуздани и чувствени, което показва и неговата осведоменост за одалиските и харемните фантазии на Енгър.

В допълнение Матис е правил препратки и към Тициан. Подобно на картината на Тициан Вакханалията на Андрианите, сцената, изобразена в Радостта от живота, излъчва чисто удоволствие. Виждаме едно място, което е изпълнено с живот и любов и е свободно от лишения или страх. Вместо съвременен пейзаж на парк, брега на р. Сена или други разпознаваеми природни места, Матис избрал да изобрази митичния рай.

Но не се подвеждайте от интереса му към митологичното — Матис не се вписва редом с Бугеро или някой друг салонен художник. Той въплътил радикално новия подход на фовизма, който включвал чисто експресивни, ярки, ясни цветове и вихреночувствени форми. Картината на Матис била може би първото платно, което ясно откликнало на голямото формално предизвикателство на Сезан и което действително придвижило напред идеите на по-стария майстор. Въпреки своите отпуснати фигури, Радостта от живота се счита за най-радикалната картина на своето време. Заради нея Матис станал известен, макар и за кратко, като най-дръзкия художник на Париж.

Какво всъщност е дръзкото в това платно? Ето едно ключово измерение: за разлика от картините на Сезан, Енгър или Тициан, формите, които Матис е изобразил, не се отдръпват на заден план и не намаляват по размер. Ако разгледаме фигурите на преден и на среден план в Радостта от живота, ще забележим, че техният мащаб е силно изопачен. Разликата в мащаба на свирещата на двойна флейта (в центъра долу) и на двойката, която си разменя ласки (долу вдясно), е приемлива, ако допуснем, че свирещата е дете. Как обаче да си обясним гигантите зад тях? В сравнение с фигурите в периферията, които очевидно са зрели жени (среден план вляво), жените в центъра са с внушителни пропорции. Те са чисто и просто прекалено големи, за да се впишат в традиционните конвенции на западната живопис.

Защо Матис е работил по този начин? Как може да осмислим тези разминавания в мащаба? Виждали ли сме нещо подобно преди него? Ами, частично – да. В своите картини Сезан разкъсвал формите, за да изследва прецизно гледката, преживявана във времето и пространството — с други думи, формите ни изглеждат различно в зависимост къде по отношение на тях се намираме.

В действителност изследването на гледката през пространствена призма е ключът към разбирането на творбата на Матис. Със своите разминаващи се перспективи, той извел тази идея до високо ниво. Казано просто, променящият се мащаб на картините му е резултат от смяната на нашата позиция спрямо фигурите. Зрителят възприема различно картината и е принуден да „влезе“ в нея като резултат от този експеримент с перспективата. Единствено разнообразните гледни точки към този пейзаж може да придадат смисъл на рязко разчупените граници на мащаба.

Картината била купена от заможната американска поетеса и писателка Гертруд Щайн и нейния брат Лео Щайн, които споделяли дом, изпълнен с модерно изкуство, на „Рю дьо Фльорис“ 27 в Париж. Там се провеждали и седмичните салони на Гертруд Щайн. На това място Матис, Аполинер, младият и все още неизвестен Пикасо и други представители на авангарда се събирали, за да обменят идеи.

Щайн била способна да привлече такава компания не само заради своите литературни умения, а защото тя често осигурявала и финансова подкрепа за тези почти разорени артисти. Всъщност семейство Щайн купило Радостта от живота на Матис след завършането ѝ я окачило в своята трапезария, за да може да я видят повече хора. Един от тези хора бил Пикасо. Славата на картината била непоносима за ужасно състезателния млад испанец. Той бил решен да надмине Матис и го направил с платното си от 1907 г. Госпожиците от Авиньон (МоМА).

Пикасо преобърнал чувствеността на Матис в яростна порнография. На свой ред Матис отвърнал на предизвикателството на наричания тогава „примитивизъм“ със своебразен вид агресия чрез картината си Синьото голо тяло.

Есе на д-р Бет Харис и д-р Стивън Зукър