Джаксън Полък, Стенопис

Представете си да живеете в Ню Йорк в началото на 40-те години на 20 век. Вашата приятелка, търговец на изкуство Пеги Гугенхайм е развълнувана да ви покаже своята най-нова придобивка от изгряващ артист. Не можете да я пропуснете от дясната страна на дългия тесен коридор в нейната градска къща. Дълга почти двадесет фута и висока осем фута, тя запълва цялото пространство и спира дъха. С думите на художествения критик Клемент Грийнбърг, “Погледнах веднъж [Стенописа] и знаех, че Джаксън е най-великият художник, роден в тази държава.”

Художникът Джаксън Полък е учил с американския стенописец Томас Харт Бентън, както и с мексиканския стенописец Давид Алфаро Сикейрос в неговата експериментална работилница. По-късно Полък е нает към Федералния проект за културата, част от Works Progress Administration (Управление на обществените строителни и промишлени работи) на Франклин Рузвелт. Това приключва през януари 1943 г. и отчаян за прехраната си, Полък приема работа като портиер и момче за всичко в Музея на безпредметната живопис (наречен днес Музей Соломон Гугенхайм на името на своя главен благодетел и вуйчо на Пеги). Асистентът на Пеги Гугенхайм Хауърд Пътцел се запознава с работата на Полък и го представя на меценатката на изкуството, която повлиява кариерата му. Като първо задание тя му възлага стенопис, който да бъде изрисуван директно върху стената, но неин приятел, художникът Марсел Дюшан, мъдро предлага картината да бъде върху платно, за да може да се мести и транспортира в бъдеще. Тя закупува белгийско ленено платно с огромни размери и така определя големината на творбата, но всички останали творчески решения са дело на художника. Полък получава своето задание в средата на юли 1943 г. и до края на същата година картината е изложена в нейната градска къща. През 1951 г. Пеги Гугенхайм подарява картината на Университета в Айова.

Творбата Стенопис започва да се разпада през 70-те години на 20-и век. Боята започва да се лющи, а слабата оригинална дървена рамка е причина за увисване на платното. През 1973 г. консерваторите в Университета на Айова залепили облицовъчно платно с восъчна смола към задната страна за стабилност, заменили оригиналната дървена рамка и намазали с лак повърхността на картината. Но през последните няколко години нуждата от допълнителни грижи за творбата Стенопис става очевидна и през юли 2012 г. картината била транспортирана в Института по консервация Гети в Лос Анджелис за задълбочено проучване и консервационно обработване. Консерваторите в института първо премахнали добавения към повърхността лак, което възвърнало оригиналната наситеност и дълбочина на цветовете. Те също изработили нова дървена рамка, която да пасне на леко изкривеното платно. В допълнение научният анализ на Института по консервация Гети разкрил няколко важни открития по отношение на творческия процес и методите на Полък.

Консерваторите от ИКГ разбиват редица фалшиви митове за създаването на картината. Първият от тях е идеята, че Стенопис е създаден само за една нощ във внезапен прилив на вдъхновение. Вместо това внимателните анализи на платното разкриват без съмнение няколко пласта изсъхнала боя. Всички цветове, без един, използвани в Стенопис са традиционна маслена боя, на която и трябват дни, дори седмици, за да изсъхне. Ако художникът нанесе боя върху пласт неизсъхнала боя, това би предизвикало преливащи или смесени цветове. Няколко области по платното разкриват такова смесване, но то не се наблюдава в много други области, което показва много по-дълго време за изработване от една единствена нощ.

Единствената боя, определена като такава на водна основа, е почти бяла, която Полък нанася при финалните етапи на рисуване. Способността ѝ да изсъхва бързо е причина за използването ѝ, въпреки че това значително изпреварва неговите добре познати по-късни експерименти с блажна боя. Белите области осигуряват визуално пространство между динамичните извити мазки, както и унифициране на композицията като цяло.

Друг мит е, че Полък използва своята емблематична техника на стичане, при която платното се поставя върху равния под на студиото, докато художникът нанася боята по привидно случаен начин. Стичанията винаги са в посока надолу, което говори, че платното е било изправено. В допълнение консерваторите от ИКГ успяват да създадат реплика на формата и размера на тези стичания на изправено платно с енергично движение на китката. Въпреки че Полък може и да не е използвал тази техника на “динамично рисуване” за това платно, тя подсказва посоката.

Защо тази картина е толкова важна и какво се е опитвал да нарисува Полък? Стенопис е най-голямото платно, което Полък някога е нарисувал, и често се разглежда от изкуствоведите като момент на освобождение, в който художникът отблъсква рестриктивните традиции в стативната живопис. Стилистично това бележи момент на преход от неговите по-ранни биоморфни абстракции, вдъхновени от сюрреализма, към по-жестовата и активна живопис. Споменатите мазки и стичания сочат към енергичната, ритмична творческа изява, която в бъдеще Полък ще изследва напълно.

Какво виждаме в Стенопис? Лица, фигури, птици, букви — всички са отчасти видими, отчасти скрити в огромната картина. Все пак, предвид интереса на Полък към сюрреалистичните концепции за автоматизма (автоматични движения, използвани за изразяване на творческата сила на подсъзнанието), както и концепциите на Юнг за колективното несъзнавано, той може би се е опитал да отвори разума на зрителя към универсалните архетипи. Какво може да се крие в Стенопис? Отговорът може да донесе по-задълбочено вникване на зрителя като индивид, отколкото простото разбиране на мазките на художника.

Есе от Катрина Клаасмайер